23/09/2026
Приказка за Коминчо, цветята и хората. Заплени ме и затова я споделям. Поклон пред писателката!
Коминчо никога не влиза в стая, в която няма цвете.
Не знам кога го забелязах за първи път.
Вероятно е било много преди да му обърна внимание, както става с най-важните неща - те винаги са били там - ние просто сме закъснели да ги видим.
---
Коминчо никога не влизаше през прозорец, на който нямаше цвете.
Дори едно.
Дори най-малкото.
Не беше важно дали е мушкато, теменужка или саксия с босилек.
Важно беше някой да се е грижил за него.
Попитах го веднъж защо.
Той така се разсмя, че едва не падна от перваза.
– Защото цветята са като хората.
– Какво им е общото?
– Ако никой не ги полива, започват да мълчат.
Това ми се стори много странно.
– Цветята не говорят.
– Само така си мислиш.
---
Имаше една къща в края на улицата.
Стара.
С побелели стени.
Покривът беше крив, а дворът – пуст.
По прозорците нямаше нито едно цвете.
Нито отвън.
Нито отвътре.
Само спуснати пердета.
– Там защо не ходиш? – попитах една вечер.
Коминчо свали шапката си.
Не отговори веднага.
– Защото никой не ме чака.
– Откъде знаеш?
– Познавам прозорците.
Тези, които чакат, винаги оставят поне малко място за светлината.
---
В къщата живееше дядо Никола.
От години беше сам.
Сутрин ставаше по едно и също време.
Хранеше котарака.
Поливаше двора, макар в него вече почти нищо да не растеше.
После сядаше на пейката и гледаше пътя.
– Защо не му помогнеш? – попитах.
– Не мога.
– Ти нали можеш всичко?
Коминчо се намръщи.
– Не. Само хората мислят така.
Аз мога да помогна единствено на онзи, който сам отвори прозореца си.
---
На следващия ден занесох на дядо Никола една малка саксия.
Обикновено мушкато.
Толкова обикновено, че почти нямаше цвят.
– За мен ли е? – попита той.
– За прозореца.
Той се усмихна плахо.
– Не знам дали ще го гледам както трябва.
– Цветята не искат съвършенство. Само да не ги забравят.
Той го сложи на перваза.
И сякаш къщата въздъхна.
Не мога да го обясня.
Но прозорецът вече не изглеждаше сам.
---
След няколко дни минах оттам.
До мушкатото имаше още една саксия.
После още една.
После здравец.
После босилек.
После някакво цвете, чието име никога не запомних.
Дядо Никола започна да стои повече прав, отколкото седнал.
Започна да разговаря със съседите.
Започна да се смее.
И един следобед го видях как си подсвирква.
Тихичко.
Все едно не искаше никой да разбере.
---
Същата вечер Коминчо седеше на покрива.
Ядеше сладко от ягоди.
Разбира се, направо от буркана.
– Видя ли? – попитах.
– Какво?
– Цветята.
Той се усмихна.
– Не гледах цветята. Гледах човека.
– Каква е разликата?
– Огромна. Цветята не цъфтят, защото ги поливаш. Цъфтят, защото някой най-сетне е започнал да чака утрешния ден.
---
Една сутрин дядо Никола почука на нашата врата.
Държеше малка саксия.
– Разсадих мушкатото. Помислих си... Може би и вие ще искате.
Баба я взе с двете си ръце.
Все едно приемаше подарък от цар.
После я сложи на прозореца.
До липата.
До дантеленото перде.
До чашата с вода, в която всяка сутрин поставяше по едно полско цвете.
Коминчо се появи още същата вечер.
– Виждаш ли? – каза.
– Какво?
– Така започват чудесата. Не с фойерверки. С едно мушкато.
---
Изминаха години.
Къщата на дядо Никола отдавна има други стопани. Пейката още е там. И прозорците.
Само мушкатото е станало толкова голямо, че всяко лято се разлива като червен водопад по стената.
Хората казват:
– Какви хубави цветя!
Аз само се усмихвам, защото знам, че не гледат правилно - това не са цветя.
Това е една самота, която някой навреме е напоил с надежда.
---
Преди няколко дни оставих малка саксия на един чужд праг.
Без бележка.
Без подпис.
Само цвете.
На следващата вечер, когато отворих прозореца си, чух познатото бръмчене.
Коминчо седеше до комина и ме гледаше с онзи самодоволен вид, който имат само хората, убедени, че отдавна са били прави.
– Е? – попита.
– Какво?
– Вече разбра ли защо никога не влизам в стая без цвете?
Погледнах към перваза.
Мушкатото леко се полюшваше от вечерния вятър.
После погледнах към него.
– Да.
Не заради цветето.
А защото в стаята, в която някой се грижи за нещо живо, винаги има място и за надеждата.
Коминчо не каза нищо.
Само се усмихна...
После двигателчето му тихо забръмча.
И отлетя към следващия покрив.
Сигурно към нечий прозорец, на който още нямаше цвете...
